Малката русалка

Гледайте приказката във Vbox7

Гледайте приказката в мобилното ни приложение

Приказки с ДжиДжи

Мобилно приложение за детски приказки

  • Над 50 от любимите ви приказки и басни
  • Запознайте се с ДжиДжи - папгалчето, което знае всички приказки
  • Красиви илюстрации и професионален дублаж
  • Открийте поуката от всяка история и научете ценни уроци за живота
  • Играйте забавни игри с приказни герои
  • Без банери, реклами или каквото и да е неподходящо съдържание
  • Чудесно помагало за тези, които се учат да четат

Прочетете приказката

Хората погрешно мислили, че на морското дъно има само пясък. Не, там растяли най-чудни дървета и растения, между клоните на които се гмуркали големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място, пък, се издигал палатът на морския цар. Стените му били коралови, високите му островърхи прозорци, направени от най-чист кехлибар, а покривът бил от раковини, които ту се отваряли, ту се затваряли - според течението на водата.
От дълги години морският цар бил вдовец, затова за домакинството му се грижела неговата стара майка. Тя била умна жена и много грижовна към внучките си. Те били шест и всички били хубавици, ала най-малката била най-хубава: с чиста, нежна и прозрачна като розов листец кожа, а очите й - сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямала нозе и тялото й свършвало с рибя опашка.
Тя винаги била тиха и замислена. Докато нейните сестри се радвали на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби, тя освен ясночервените си цветя, прилични на слънцето, обичала само една хубава, мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята била чудесно изработена от бял мрамор и била паднала на морското дъно след едно корабокрушение.
Нямало по-голямо удоволствие за русалката от това, да слуша приказки за хората, които живеели горе, над морето. Винаги карала баба си да й разказва всичко, което знае за корабите и градовете, за хората и животните. - Когато навършите петнайсет години - казала баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
Най-сетне най-голямата сестра навършила петнайсет години и получила позволение да излезе на морската повърхност. Когато се върнала в морето, нейните разкази нямали край. Ала най-хубавото било да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип, да гледаш големия крайбрежен град и да слушаш музиката от шума на коли и хора.
На следващата година и втората сестра получила позволение да напусне морското дъно и да плува, където си поиска. Тя излязла на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязвало, и тази гледка й се сторила най-хубава от всичко. Цялото небе блестяло като злато, а червените и теменужени облаци се носели като дълго покривало, но туй не можело да се опише с думи.
След една година изплувала и третата сестра. Тя била най- решителна от всички и заплувала нагоре по една голяма река, която се вливала в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. А в един малък залив русалката съгледала цяла купчина деца. Те били съвсем голи и плували с ръце във водата, въпреки че нямали опашки.
Четвъртата сестра не била толкова решителна. Тя се поразходила из широкото море и после разказвала, че там било най-хубаво отвсякъде: Докъдето окото ти вижда - само море, а небето синеело над главата ти като захлупен стъклен звънец. Също видяла и кораби, но толкова далеч, че й се сторили като чайки.
Дошъл редът на петата сестра. Нейният рожден ден бил през зимата и затова тя видяла туй, което сестрите й не могли - морето имало зеленикав цвят и по него плували големи ледени планини. Облаците все още светели в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигала вечерницата. Въздухът бил тих и свеж, морето- спокойно.
Най-накрая дошъл рожденият ден на най-малката сестра и тя изплувала на брега. Слънцето точно било залязло, когато тя подала глава над водата. Въздухът бил тих и свеж, а морето - спокойно. Насреща тя съгледала голям кораб, от който се носела музика и песни, а когато се стъмнило - светнали стотици разноцветни фенери.
Русалката доплувала до самите прозорци на една каютите и когато вълните я повдигнали, тя успяла да надникне и видяла много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички бил един млад принц, с черни очи и мургаво лице. Тъкмо днес празнували рождения му ден и затова на кораба кипяло такова веселие.
Когато принцът излязал на палубата, стотици ракети се извили във въздуха и около кораба станало светло като ден. Малката русалка толкова се уплашила, че бързо се гмурнала във водата. Но скоро подала отново глава и тогава й се сторило, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не била виждала фойерверки.
Ставало вече късно, но малката русалка не можела да откъсне очи от кораба и от хубавия момък. Вълните ставали все по - големи и корабът започнал да се люлее като черупка в развълнуваното море. За малката русалка това изглежало забавно, но хората от кораба мислели иначе. Главната мачта се пречупила, корабът полегнал на една страна и започнал бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбрала, че хората са в опасност.
От време на време настъпвала такава тъмнина, че нищо не можело да се види. Когато пък блеснела светкавица, наоколо ставало тъй светло, че се виждало ясно всичко на кораба. Но русалката търсела с очи само младия принц и когато корабът се разбил, тя видяла как той потъва във водата. Тя заплувала между дъските и дърветата, като забравила, че те могат да я смажат. Русалката се гмурнала надолу, ту се издигала отново над вълните, докато най-сетне стигнала до принца, обгърнала го с ръце и го издигнала над водата. Толкова била изтощена, че се оставила на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята била утихнала, ала от кораба не била останала нито следа. Малката русалка се събудила и видяла, че лежи до една скала покрита с пясък, а до нея бил безжизненият принц. Малката русалка го целунала по високото, хубаво чело и отметнала назад влажните му коси. Сторило й се, че младият принц прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целунала още веднъж, обхваната от силното желание да го съживи.
В същото време забили камбани и видяла в далечината да се приближават много млади момичета. Тогава русалката заплувала назад, скрила се зад няколко високи камъка, които стърчали над водата и покрила гърдите и косите си с морска пяна, за да не вижда никой лицето й. Оттам тя следяла какво става с момъка.
Скоро при скалата дошло младо момиче. Отначало се уплашило при вида на безжизнения принц, но страхът й траел само миг. Момичето извикалo помощ и русалката гледала как момъкът се събудил и се усмихнал любезно на всички наоколо. Това я натъжило, защото той не знаел, че тя била тази, която го е спасила, и се гмурнала натъжена в морето.
От този ден нататък тя станала още по-мълчалива. Нейните сестри я питали какво е видяла, когато е излязла на морската повърхност, ала тя нищо не отговаряла. Неведнъж след това русалката отивала ту сутрин, ту вечер на мястото, дето оставила младия принц, но така и не го видяла повече. Единствената й утеха била мраморната статуя, която толкова приличала на младия момък. Най-сетне русалката не могла да се стърпи и разказала на една от сестрите си всичко. Това узнали веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки, едната от които познавала принца.
- Ела, сестрице! - рекли й другите русалки като се прегърнали и заплували задружно към мястото, където се издигал палатът на принца. Сега малката русалка като знаела къде живее принцът често пъти привечер започнала да ходи там сама. Тя се приближавала до сушата много повече от сестрите си и дори се осмелила да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон, който хвърлял дълга сянка върху водата. Там тя дълго седяла и гледала младия принц, който изглеждал винаги самотен. Ех, само ако можеше да си спомни кой го е спасил през онази ужасна нощ!
Всеки ден хората й ставали по-мили, и с всеки ден се усилвало желанието й да живее между тях на земния свят. Един ден попитала баба си: - Бабо, хората могат ли да живеят вечно? - Те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. - отвърнала мъдрата жена - Ние можем да живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна, а човешките души живеят вечно. - Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само да стана за един ден човек! - рекла тъжно русалката.
- Я по-добре не мисли за това - казала бабата. - Тук ние си живеем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята. - Значи аз ще умра и ще се превърна в проста пяна? Нищо ли не може да се направи, за да получа човешка душа? - Не - отвърнала бабата. - Само, ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и от майка му, той ще ти даде душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва.
Същата нощ в палата на морския цар имало бал. По средата на залата течал широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцували под звуците на чудни песни. Незабелязана от никого, малката русалка излязла от бащиния си палат и докато другите се веселяли, тя стояла натъжена в своята малка градинка. - Докато сестрите ми играят в татковия палат, аз ще отида при морската магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне. - помислила си тя.
Излязла от градината си и заплувала към шумния водовъртеж, зад който живеела магьосницата. Досега тя никога не била плувала по този път. Там не растяли нито цветя, нито морска трева - хора, загинали в морето и потънали на дъното, стърчали с белите си скелети в техните прегръдки. Най-сетне тя доплувала до едно голямо блато в гората.Тук седяла морската магьосница и хранила от устата си една жаба точно тъй, както у нас хранят със захар канарчетата. - Зная какво ти трябва - рекла магьосницата. - Макар желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко.
- Ще ти приготвя една отвара, с която ти ще изплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и я изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Всички, които те видят, ще започнат да говорят, че ти си най- прекрасното създание на земята. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в кръв. Ако си съгласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна. - Да - казала малката русалка с треперещ глас и помислила за принца и за човешката си душа. - Но ти трябва да знаеш - рекла магьосницата - че щом веднъж получиш човешки образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при сестрите си в бащиния палат! И ако не сполучиш да спечелиш любовта на принца дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, още на другия ден след сватбата му с друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш на морска пяна. - Съгласна съм! - казала малката русалка и пребледняла като мъртвец. - Ала искам да взема гласа ти в замяна, тъй като е най-хубавият в цялото подводно царство. - Но ако ми вземеш гласа - рекла малката русалка, - какво ще ми остане? - Прекрасното ти лице - отвърнала магьосницата, - грациозна походка и твоите запленяващи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко сърце. А сега изплези езичето си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
Малката русалка дала на вещицата каквото била поискала, взела отварата и побързала да избяга от блатото колкото може по-бързо. Когато се върнала в бащиния палат, балът бил приключил. Искала да се сбогува със сестрите си, ала се сетила, че езикът й е отрязан и сърцето й се свило от болка. Русалката се промъкнала тихичко в градината, откъснала по едно цветче от всяка леха на сестрите си, изпратила хиляди въздушни целувки на бащината си къща и се издигнала на повърхността на тъмносиньото море.
Слънцето не било още изгряло, когато тя видяла палата на принца и се изкачила по великолепната мраморна стълба. Русалката изпила горчивото, пенливо питие на магьосницата и почувствувала, че двуостър меч пронизал нежното й тяло и паднала в несвяст.
Когато слънчевите лъчи целунали морето, русалката се пробудила и видяла красивия принц пред себе си. Той впил в нея черните си като въглени очи, и тя навела поглед. Едва сега русалката забелязала, че опашката й била изчезнала и на нейно място се белеели най-хубавите крачета, които може да има едно момиче.
Принцът я попитал коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърнала само с кротък и тъжен поглед, защото не можела да говори. Тогава момъкът я хванал за ръка и я завел в палата си. Както й бе предсказала магьосницата, русалката изпитвала при всяка стъпка такава болка, сякаш стъпвала върху остри игли и ножове. Ала тя търпяла с радост всичко и лека като перце, вървяла под ръка с принца, който никога не бил виждал толкова грациозна девойка.
Принцът поръчал да облекат русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя била най-хубава от всички в палата и танцувала тъй прекрасно, макар че всеки път, когато нозете й докосвали земята, изпитвала нетърпима болка, сякаш вървяла по остри ножове.
- Ти си ми най-скъпа от всичко - повтарял й принцът, - защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо момиче, което видях веднъж и което навярно никога вече не ще видя. Аз бях на един кораб, който се разби от бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета. Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти приличаш на него и почти изместваш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати теб. С теб никога не ще се разделим.
“Ах, той не знае, че аз му спасих живота! - помислила си русалката. - Аз го пренесох в гората край манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат хора. Да, аз познавам онази прекрасна девойка, която той обича повече от мен!“ - И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче.
Ала скоро след това се разнесла мълва, че принцът ще се жени за принцеса от съседното кралство. - Аз трябва да замина - казал й той. - Трябва да видя хубавата принцеса. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме накарат насила да се оженя за нея - тя не прилича на красавицата, която ме спаси. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило момиче с говорещи очи.
На следващата сутрин корабът влязъл в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Малката русалка горяла от нетърпение да види дали наистина принцесата е тъй хубава и от пръв поглед трябвало да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче била нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светели тъмносини, кротки очи. - Не мога да повярвам, че те намерих! Ти ме спаси на брега! - извикал принцът и прегърнал заруменялата си годеница.
Минало се време и дошъл денят на сватбата. - О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да мечтая, се изпълни сега! - извикал той и като се обърнал към русалката, добавил: - Аз зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много от всички тук. Малката русалка, облечена в злато и коприна, държала роклята на принцесата. Ала тя не чувала празничната музика, не виждала тържествения обред. Тя мислила само за смъртта, която я очаквала, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят.
Още същата вечер младоженците се запътили към кораба, където щяла да се проведе сватбата. Малката русалка стояла облегната с белите си ръце върху борда на кораба и се загледала към бащиния й замък. Изведнъж из дълбините на морето изскочили нейните сестри. Дългите им прекрасни коси не се развявали вече от вятъра - те били отрязани. - Дадохме ги на магьосницата, за да те спасим и за да не те оставим да умреш тази нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на принца и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, отново ще се превърнеш пак в русалка и ще се върнеш при нас на дъното на морето. Бързай! Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце.
Малката русалка дръпнала пурпурната завеса пред входа на палатката, навела се над момъка, целунала го по челото, погледнала небето, където утринната заря се разгаряла все по-силно и по - силно, погледнала острия бляскав нож и отново впила поглед в принца, който шепнел в съня си името на младата си жена. И ръката, която държала ножа, трепнала… С бързо движение русалката го захвърлила надалеч в озарените от червена светлина вълни. И там, където той паднал, из водата пръснали сякаш капки кръв. Още веднъж русалката погледнала с угаснали очи принца, сетне се хвърлила от кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се превръща в пяна.
Слънцето изгряло над морето. Топлите му лъчи огряли студената мека пяна и малката морска русалка не усещала смъртта. Тя видяла ясното слънчице и над главата й се понесли стотици чудни и прозрачни същества. - Къде съм? - запитала тя. - При дъщерите на въздуха - отвърнали съществата. - Ако в продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалкe, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна душа.
- А може и по-рано! - прошепнала една от дъщерите на въздуха. - Невидими ще долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим някое дете, което радва роди телите си и е достойно за тяхната обич, ще се усмихнем и тристагодишното ни блуждение ще се намали с една година. - Ако пък срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.

Споделете с приятели и ни кажете вашето мнение


comments powered by Disqus