Румпелщилцхен

Живял някога един беден мелничар. Веднъж, когато край мелницата минавал царят, стопанинът го спрял и му казал, че неговата дъщеря е толкова сръчна, че от слама може да изпреде златна прежда. - Ако дъщеря ти наистина е толкова сръчна, още утре да я доведеш в двореца! Така и станало.

Девойката отишла в двореца и царят я завел в една стая, пълна със слама. Дал й мотовилка, чекрък и вретено и й казал: - Започвай да работиш и ако до утре сутринта не изпредеш сламата, ще умреш.

Девойката останала сама и започнала да мисли как да изпреде сламата на златна прежда, но нищо не измислила. Уплашила се и заплакала. Внезапно вратата се отворила, в стаята влязло малко човече и й казало: - Аз ще ти помогна да изпредеш златната прежда, но в замяна искам да ми дадеш гердана си. Девойката се съгласила и човечето до сутринта изпрело всичката слама на хубава златна прежда.

Когато слънцето изгряло, царят дошъл при девойката. Видял златната прежда и много се зарадвал. Ала още по-голяма алчност изпълнила сърцето му. Завел дъщерята на мелничаря в друга, много по-голяма стая, също пълна със слама, и й казал, че ако й е мил животът, ще трябва да изпреде и нея за една нощ.

Седнала девойката и започнала да мисли, но нищо не измислила. Тогава се появило отново малкото човече и предложило помощта си, но този път поискало пръстена на девойката в замяна. Тя се съгласила отново и до сутринта човечето било изпрело всичката слама на лъскава златна прежда.

Като видял толкова много злато, царят завел дъщерята на мелничаря в трета, още по-голяма стая, пълна догоре със слама. Девойката останала сама в стаята и човечето веднага се появило и казало: - Ще ти помогна и този път, ако ми обещаеш като станеш царица, да ми дадеш първата си рожба.

„Кога ще стана аз кралица като съм дъщеря на прост мелничар“ - помислила си девойката и обещала на човечето да му даде първата си рожба. А то изпрело сламата на златна прежда.

На другата сутрин царят дошъл и видял, че желанието му е изпълнено. "Макар че е дъщеря на мелничар, по-богата жена от нея няма да намеря“ - помислил си той. Не след дълго се оженил за дъщерята на мелничаря и тя станала царица. След една година родила прекрасно дете, но вече била забравила за малкото човече.

Веднъж то неочаквано влязло в стаята й и казало: - Дай ми рожбата си! Царицата се изплашила и предложила на човечето всичките съкровища в царството, само и само да не й взима детенцето. Ала човечето казало: Не, богатствата ти не ме интересуват, ала ще ти дам три дни срок. Ако до тогава успееш да узнаеш името ми, ще ти позволя да задържиш детето.

Царицата се съгласила. Два дни минали, тя продължавала да изброява всяко име, за което можела да се сети: “Уилиям, Бен, Чарлз, Александър, Оливър, Петър, Даниел, Джордж, Хари, Макс…”, ала човечето отговаряло с “не” на всяко предложение.

На третия ден царицата решила да изпрати един от слугите си да разпита за имената на всички хора в околността. Но като се върнал той рекъл: - Не успях да чуя нито едно ново име, но когато преминах през една висока планина, видях къщурка; пред нея гореше огън, а около огъня подскачаше някакво много смешно човече и викаше: “Тук сред глухата гора билките си ще сваря, ето че настана време царското дете да взема. Аз на тоя свят едничък Румпелщилцхен се наричам.”

Царицата се зарадвала, а миг след това пристигнало малкото човече. - Е, царице, знаеш ли моето име? - попитало то. - Джефри, Робърт, Люк, Феликс, Оскар, Дъглас… - а накрая казала, - а да не би да е Румпелщилцхен? Човечето се сепнало от гняв тъй силно тропнало с крак, че пробило дупка в земята и пропаднало в нея завинаги.