Джак и бобовото зърно

Отдавна, много отдавна, живяло едно момче на име Джак. Той и майка му живеели сами и едвам свързвали двата края като продавали мляко и масло, които всеотдайно им давала едничката им крава - Белушка. Ала за беда, Белушка остаряла и спряла да дава мляко. Нямало дори и капка. Тогава добрата и работлива майка заръчала на Джак да я отведе на пазара и да я продаде, за да имат с какво да живеят.

Момчето тръгнало на следващия ден към пазара, но бил много натъжен, тъй като не искал да продава кравата. По пътя си срещнал един старец, който му казал: - Искам да купя кравата ти! А в замяна ще ти дам тези магически бобени зърна. Джак помислил, помислил, па се съгласил. Взел зърната в ръка, дал кравата на стареца и тръгнал към къщи.

Когато се върнал и разказал на майка си какво му се е случило тя толкова се ядосала, че му рекла: - Глупак! Няма такова нещо като магически бобови зърна! Измамили са те и сега ще умрем от глад! Отивай в стаята си и да не си посмял да слезеш за вечеря. Като в яда си изхвърлила зърната през прозореца.

Но на другата сутрин що да видят - от зърната през нощта било поникнало огромно дърво. Толкова високо, че не се виждал краят му. Джак скочил на него и започнал да се катери нагоре. Скоро стигнал до един нов свят високо в облаците. Докато се разхождал, стигнал до един замък.

Открил, че замъкът принадлежи на един великан, който в момента не бил вкъщи. Ала жена му била много любезна и поканила Джак вътре да си почине и да закуси. И тъй като не бил вечерял предната вечер, Джак бил вече толкова гладен, че приел поканата с удоволствие.

„У–у–у–у, пак надушвам кръв на англичанин, жив ли е, или е мъртъв този гост неканен, ще му смеля костите, да си омеся хляб.“ Някой си пеел и Джак видял, че това е великанът, който приближавал замъка. Жената се смилила над момчето, скрила го и извикала: - Не говори глупости. Мирише ти от кокалите на малкото момче, което изяде за вечеря и които варя в супата. Няма никой тук.

Великанът повярвал и седнал да закусва. Изял всичко, а като свършил, отишъл до един голям дъбов сандък и извадил три чувала със златни пари. Сложил ги на масата и започнал да брои парите, докато жена му разчиствала след закуската. Скоро главата му заклюмала и накрая той захъркал и хъркал толкова силно, че цялата къща се тресяла.

Тогава Джак изскочил от фурната и като сграбчил едната торба със злато, запълзял навън и затичал по правия широк и блестящ бял път толкова бързо, колкото го държали краката, докато стигнал до бобеното стъбло. Като слязъл надолу, дал златото на майка си.

Заживели те щастливо със златните пари и живеели така дълго време, докато един ден майката на Джак със скръбно лице сложила в ръката му една голяма златна пара и му поръчала да пазарува внимателно, защото в раклата нямало повече пари и ги чакал глад. Джак се покатерил пак на бобовото дърво и отишъл право в двореца. Жената пак го съжалила и го скрила от великана. „У–у-у–у, пак надушвам кръв на англичанин, жив ли е, или е мъртъв този гост неканен, ще му смеля костите, да си омеся хляб.“ - Глупости - рекла жената на човекоядеца. - Мирише ти от костите на момчето, което изяде миналата седмица, защото ги изхвърлих в кофата за боклук. - Хм - изсумтял човекоядецът недоверчиво, но изял закуската си, а после рекъл на жена си - Донеси ми кокошката, която снася вълшебни яйца. Искам очите ми да се порадват на златото. Донесла жената на човекоядеца една огромна бяла кокошка с блестящ червен гребен. Тръснала я на масата и отнесла остатъците от закуската.

Тогава човекоядецът рекъл на кокошката: - Снеси яйце! - и тя веднага снесла едно красиво и блестящо златно яйце. Щом великанът започнал да дреме, Джак като светкавица се втурнал, грабнал кокошката и си плюл на петите. Ала кокошката закудкудякала и вдигнала такъв оглушителен шум, че събудила човекоядеца. Втурнал се след него да го гони, но Джак бил толкова бърз, че успял да му се измъкне. Като слязъл от дървото, показал какво може да прави кокошката на майка си и заживели щастлив и охолен живот.

Джак обаче започнал да се чуди дали на небето не би могъл да намери и нещо друго, освен пари и се покатерил отново на бобовото дърво. Този път като стигнал замъка на човекоядеца, решил да не се обажда на жена му. Скрил се той и не след дълго се чуло: „У–у-у–у, пак надушвам кръв на англичанин, жив ли е, или мъртъв този гост неканен,ще му смеля костите, да си омеся хляб.“ - Глупости, така ти се струва - рекла жената на човекоядеца - няма никой в замъка.

Този път, след като се наял, великанът изкарал една малка арфа, която сама свирила най-различна музика и слушайки я, се унесъл в сладка дрямка. Джак грабнал вълшебната арфа и тръгнал да бяга, но точно в този момент тя се разсвирила и събудила великана. Той го подгонил, ала отново Джак бил по-бърз и успял да се спусне по бобовото дърво.

Великанът го преследвал, ала Джак бързо намерил една голяма брадва, замахнал и така силно ударил стъблото, че то цялото заедно с човекоядеца се свлякло и разбира се, човекоядецът си счупил главата и в миг издъхнал. И така Джак и майка му заживели щастливо. Имали злато в изобилие, а ако някога им ставало скучно, вадели лирата и тя мигом засвирвала интересни и чудати мелодии.