Червената шапчица

Имало едно време едно малко момиченце, толкова хубаво, че на света нямало по-хубаво от него. Майка му го обичала oт все сърце, а баба му - още повече. Добрата баба му направила малка червена шапчица, която така му отивала, че навсякъде го наричали Червената шапчица.

Един ден майката като пекла хляб, направила питка и казала на момиченцето: Иди да видиш как е баба ти, защото научих, че била болна! Занеси й тази питка и това гърненце с масло! Но, помни – не говори с непознати и не се отклонявай от пътя за баба ти.

Червената шапчица тръгнала към баба си, която живеела на половин час път през гората. Като си вървяла, срещнала Кумчо Вълчо. На него много му се дощяло да я изяде, но не посмял, понеже наблизо имало дървари.

Попитал я къде отива. Горкото дете съвсем забравила заръката на майка си, че е опасно да се спира и да говори с вълк, затова му казало: - Отивам да видя баба и да й занеса питка и гърненце с масло, които мама й изпраща, защото е болна. - Много ли далеч живее баба ти? - попитал вълкът. - На половин час път през гората - отвърнала Червената шапчица, - чак зад воденицата, където се вижда ей там долу, в дървената къща накрай селото. - Добре - казал вълкът, - и аз искам да ида да я видя и да я навестя, но ще мина по този път, а ти мини по другия и да видим кой от двама ни ще стигне по-рано!

Вълкът побягнал с всички сили по най-късия път, а момиченцето тръгнало по най-дългия, като се улисвало да бере лешници, да тича след пеперудките и да вие китки от горски цветя.

Вълкът бързо пристигнал до къщата на бабата и почукал: - Кой е там? - Твоята внучка, Червената шапчица - казал вълкът с преправен глас. - Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща. Бабичката, която лежала в леглото, защото била болна, му извикала: - Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне. Вълкът дръпнал връвчицата и вратата се отворила.

Той се хвърлил върху бабичката и я нагълтал цяла, защото от три дни нищо не бил ял. После затворил вратата и легнал в леглото на бабата да чака Червената шапчица.

Като пристигнала, Червената шапчица забелязала, че вратата е отворена и направо влезнала и викнала: - Бабо, аз съм твоята внучка, Червената шапчица. Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.

Като я видял, че влиза, вълкът се скрил под юргана и й казал: - Сложи питката и гърненцето с масло на раклата и ела да при мене. Червената шапчица по принцип се чувствала много добре у баба си, но този път много се зачудила, тъй като този път баба й нито изглеждала нито звучала като обикновено:

- Бабо, защо ти са толкова големи ръцете? - За да те прегръщам по-добре, внучето ми. - Бабо, защо ти са толкова големи ушите? - За да те чувам по-добре, детето ми. - Бабо, защо ти са толкова големи очите? - За да те виждам по-добре, детето ми.

- А, бабо, защо ти са толкова големи зъбите? - За да те изям! При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и я нагълтал и нея.

Като се наял добре, отново легнал в леглото, заспал и започнал силно да хърка. Тогава край къщата минал един ловец. - О - казал си той, - колко силно хърка бабичката! Чакай да видя дали не е болна! Влязъл в стаята, доближил се до леглото и като видял, че вълкът хъркал така силно, разбрал каква е работата. - А, пипнах ли те, негоднико - казал ловецът, - откога те търся!

Тъкмо насочил пушката си да го гръмне и се сетил, че вълкът може да е глътнал бабата и тя да е още жива в корема му.

Взел едни големи ножици и вместо да стреля, започнал да разпаря големия корем на вълка, който продължавал да хърка. Червената шапчица и бабата се подали. Освободеното момиченце скочило на земята и извикало: - О, колко страшно, колко тъмно беше в корема на вълка!

Червената шапчица донесла големи камъни и напълнили с тях корема на вълка. Когато се събудил усетил тежките камъни в корема си и се опитал да избяга, но натежали прекалено. Вълкът се строполил на земята и умрял.

Тримата изяли питката, знаейки, че вълкът не е заплаха вече и те са в безопасност. Оттогава, Червената шапчица никога повече не се отклонила от пътя си и не заговаряла непознат в гората.